Мислите на една жена

СПИН -  това е моята диагноза, това е начинът, с който се представям пред всеки, който се осмели да се приближи до мен … И всички ме гледат като изрод, сякаш съм с извадени очи и душа. Сякаш всичко в мен е умряло… Не! Не е… Наистина не е – макар вируса да яде от силите и живота ми, макар да ме кара да се чувствам изнемощяла и мъртва, аз все още съм тук и се боря, и не се питам колко още ми остава, а какво ще правя след година или две … Бъдещето – мисля че там се крият всички отговори, както и в нагласата… Защо трябва да живея сякаш няма утре, когато мога да проектирам живота си с години напред. Какво от това, че тогава няма да ме има ? Нали ще имам мечтите си? Нима те не са част от мен?
След 10 години пак ще пиша това, но ще  разказвам за живота си и за мечтите си, но в друг свят … От както съм с клеймото СПИН откакто, нося порока в себе си останах толкова сама, колкото не съм подозирала, че съществува…

Да, днес е първи декември, ден на борбата против СПИН, но за мен това е единственият ден, в който чувствам празнично настроение, защото след диагнозата всички близки забравиха за мен и единственият начин, по който празнувах бе в болницата с абуката и системите … Коледа, рожденни дни, денят на мама … Това не е начина, не искам да бъда сама! Това е моят празник, аз съм спинозна и единственото, което  ми остана е да празнувам дните си, защото нямам друго. Ясно е, че света за мен седели на спинозни и неспинозни, но няма как да очаквате да се борим ние – прокажените, за животите си когато вие сами ни отритвате. Ние все още сме хора, обичаме, мразим, и мислим да останем такива завинаги, независимо кой вирус живее в нас, независимо дали сме тук или някъде далече… Не ни забравяйте, не ни карайте да се чувстваме изоставени, не се плашете от нас – ние просто изкупуваме по-скъпо душите си!
Честит празник, спинозни! Да чакаме следващият първи декември – само това ни остана!